1. 
Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб,
Ти мъчиш ме с онази страст, която
пече скъперника на огън слаб
при мисълта за скътаното злато.
Ту радвам ти се, ту страхът свиреп
от идещата старост ме потиска,
и ту ламтя сами да бъдем с теб,
ту всички да ни виждат ми се иска.
Бях вчера до пресита угостен,
а гладен съм за порцията днешна
и нямам радост или блян, освен
че днес си с мен, че утре ще те видя

Така меня се всеки ден по дваж:
сега бедняк - след малко богаташ.
-------------------
2.
Тъй често ти на дарбата ми плаха,
бе муза благосклонна и добра,
че други на това ми завидяха
и също тъй заскърцаха с пера.
Ликът ти, сторил немия да пее,
неукия научил да лети,
издига, който знание владее
във още по-високи висоти.
Но моя стих недей да подценяваш -
той цял от твоячар се е родил;
ти чуждите най-много подобряваш
в техните изящество и стил,

а моят, недодялан, без наука,
на теб дължи си цялата сполука
---------------------
3.
Не смятах, че ликът ти се нуждае
от грима на словестния портрет,
и мислех си че твойта красота е
над силите на бедния поет.
По тез причини си мълчах, защото
разчитах, че понеже жив си ти,
ще проличи как слабо е перото
пред чудото на твоите черти.
За този грях сега от теб си патя,
но горд съм, че не съм ти навредил,
когато мойте ревностни събратя
погребваха те в мъртвия си стил.

О, вярвай: в твоя поглед живост има
със нашите слова неизразима.
-------------------
4. 
И тъй, със вяра в тебе ще живея, 
без чувствата ти истински да знам,
като съпруг измамен: той до нея
а тя - лицето тук, сърцето там.
Защото как, кажи, ненавистта си
издали биха твоите очи!
От други в хладни погледи, в гримаси
укриваното чувство си личи, 
а ти си тъй създаден от небето,
че даже лоша мисъл да си скрил, 
все нежност и любов е туй, което
излъчва се от образа ти мил.

Дано не бъдеш плод с греховна ядка,
като на Ева ябълката сладка!
------------------
5.
Как хладно беше времето, в което, 
о, радост моя, бях далеч от теб;
как мрачно и студено бе небето,
какъв Декември духаше свиреп!
А всъщност беше топло, беше есен
разсталала красоти нашир и длъж,
вдовица сякаш с тежък плод, понесен
от жара на покойния и мъж.
Но този нейн добив бе за мене
невесел като радост за сирак,
защото ти си моето зъфтене
и вред без теб за мен е хлад и мрак,

и в песните на птичетата има
уплаха пред настъпващата зима.