Как се описват чувствата ?! Как да обясня на някой какво изпитвам ? И как този някой ще ме разбере.. ?! От часове се взирам в белия лист. Пиша, трия и отново написвам нещо, което пак не ми харесва. Трябва да убедя хората, че аз обичам родината си или поне някое място на света и го наричам така. Трябва да разкажа на всички за чувства, които аз самата не разбирам и даже на моменти ме е страх от тях.      Писала съм и преди за природата и за усещанията, които тя поражда във всеки човек, който е отворен да ги посрещне. Точно за това зная, че не е лесно да опишеш нещо такова. Мога като Джон Стайнбек да нарека това усещане „пулса на земята, който се превръща в ритъм и ме кара да танцувам.. езически танци.. „. Мога като всеки един от великите наши поети да опиша картината, която изниква в главата ми, като се спомене думата „родина” или „моето място на света”.. Но и това не е достатъчно. Мога да кажа – Да аз обичам това място.. Но защо го обичам ?! И това съм се питала и тук нямам отговор. Обичам го защоооотооо.. и като малко детенце започвам да си навивам блузата на показалеца и да гледам на всякъде другаде, но не и в тази дупка, която трябва да запълня с моя отговор. Най-лесното нещо в такъв момент е да избягаш. Да кажеш „Трябва да помисля.” и никога повече да не се върнеш на това място. Да изтриеш въпроса от съзнанието си и да не се мъчиш повече с отговора.      Казват, че с поезия най-лесно можеш да изразиш, опишеш и обясниш чувствата си. Никога не съм се приемала като новия Шекспир, нито като Вазов, Далчев, Лилев или който и да е от поетите, които, чрез стихове са увековечили любовта към родината си. Коя съм аз ?! Една ученичка, която трябва да се научи на родолюбие. Едно дете, на което се насажда чувството на патриотизъм. Една объркана тийнейджърка, която не знае какво изпитва ?!? И на мен е възложена задачата да убедя всички, че обичам нещо.. и че те също трябва да го обичат ?! Не съм аз човека който трябва да определя чувствата на другите. Не съм аз тази, която трябва да казва на някой какво и колко да обича.  Аз имам местенце, което обичам.. Но съм много далеч от мисълта, че това е моето местенце. То ме приема и затова и аз приемам него. Всеки път, когато нещо не е наред затварям очи и „отивам” да ходя боса по поляната покрита с борови иглички и да мириша дебелата кора на вековното дърво.А всеки път когато отида там усещам как се отпускам.. как всички мисли в главата ми се избистрят и там остава най-важното. За мен това е обичта към родината. Родина всъщност тук не е най-точното понятие, защото това място, което ти усещаш не е задължително да бъде родното ти място. Да, всеки един от нас е свързан със своето родно място по един или друг начин, но не е задължително мястото, което усещаш най-близо до своята душевност да е твоето родно място.     Да, съгласна съм, че предците ми са направили много, оставили са ми много и точно това определя моята специална привързаност към дадено място.. Но не мисля, че и това е задължителен фактор, който да я определя. За мен земята е жива. Тя е същество, което също като нас умее да усеща нещата. Има моменти в който се чудя дали всъщност ние избираме мястото, което да обитаваме, или то избира нас. Но тази мисъл е твърде странна, за да бъде приета сериозно. В такива моменти тръсвам глава и си казвам: „Сега трябва да помисля сериозно върху нещата!”. Но пак не намирам начин да обясня защо обичам или не точно това нещо.       Чувствата не могат да бъдат затворени в клетка, вкарани в рамка или определени стереотипно. Това е нещо индивидуално. Аз не съм човека, който ще ви каже да обичате или не. Аз няма да ви разказвам колко красиво е всичко около нас. Аз няма да насаждам чувства в никой. Единствено искам всеки един да затвори очи и да се отпусне. Тогава това, което обича най-много само ще изникне в съзнанието ви. 

Това е есето ми, което спечели училищен конкурс..

Впечатляващо . . .

Но за това място, където отиваш, не бих го нарекъл родина - аз веднага се сещам за дом. Място където можеш да излезеш извън нормалния свят и да оставиш всички проблеми и грижи. Всеки го има , но има хора които искат да го споделят с останалите - писатели, поети, композитори. Всеки един от тях с своето творчество ни споделя част от душата си и част от този скрит дом зад маските на ежедневието. Не, не бих нарекъл тази част от човека родина, защото родината това са хората в нея, а домът е място само за теб - вярно можеш да поканиш някой да дойде и да погледне, дори да остане, но той ще си тръгне някога, но от родината няма как да си тръгнеш - тя е в теб и те свързва с всички останали като теб.

първо, че си направил труда дас го погледнеш, и второ, да коментираш..

Мисля, че не си ме разбрал правилно. Аз не говоря за родината реално. На няколко места, ако не се лъжа, казвам, че родина не е най-точното понятие.

Аз не се и опитвам да говоря за родината.. говоря за земята изцяло!

Браво! Рядко намирам някой да се изказва със собственни думи и то толкова истински без да се притеснява от предразсъдъците свързани с училището.
Космополитно есе!

Радвам се, че ти е харесало..
Бях твърде бясна, когато го писах и не се интересувах кой какво ще си помисли..

daaaaaaaaaaaa kak se kazvaaa