За нея ли, малки мушици, за нея ли
плачете -
момичето с двете зелени звезди под
клепачите?

Клепачите - тъмни върби над
замислено езеро,
и двете лунички - от влюбен магeсник
извезани.

Лежа във тревата и тихичко шепна
ти името -
десета година, откак си безвестно
заминала.

Десета година как чакат очите ми,
слепите,
десета година как бавно угасвам след
степите.

Аз зная, че ти си навеки за мене
загубена,
но все пак люлея и лъжа сълцето си
влюбено,

но все пак те диря в степта със
коприна замрежена,
но все пак те виждам низ друми и
пусти крайбрежия,

но все пак те викам - и теб, и нощта, и
утехата -
и слушам: как шушне безкрая и смее се
ехото.

Остана ми спомен за здрач и за
цъфнали клони -
ах, бял полюлей в теменужената нощ
окачен,
остана ми само трохата, която
отрони,
ти, пътнице тъмна, случайно поспряла
при мен.

И може би ти си отдавна забравила
всичко -
целувката, здрача и лекия бял полюлей,
но мойта душа, като малка затворена
птичка,
години от тази едничка трошица
живей.

И ето: тръби пак горняка и зима се
спуща,
а птичката, сита и топла, все пей във
нощта -
все пей как аз сам със железни
обуща
да ходя и диря, и питам за теб по света.

И нека да бъдеш през девет царства във
десето:
ще дойда през огън и преспи, и вятър
суров...
Вземи ми ръцете, вземи ми очите,
сърцето
в отплата за твойта едничка трошица
любов.

Защото не зная: без нея в студената
шепа
какво щях да правя аз, друмник от вихри
подет,
и как щях да срещам зората над
пустите степи,
където кръстосвам сред облаци, тръни
и лед.
 

ehh... тая трошица любов :)