Ние спориме двама със дама

на тема човекът от новото време

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?